Нека бъде лично
Разговорите на двайсетина души опитващи се да говорят така, че почти никой да не ги чуе, изпълваха залата с неясен, тревожен шум. Димо се въртеше на стола си и надничаше над главите на хората заели масите наоколо. Още малко, каза си той, още съвсем малко, и щеше да им тегли една майна и да си ходи вкъщи. Сбирки за терапия на пристрастяване към технологиите, как ли пък не. Нямаше време за измишльотини в американски стил.
Той се завъртя още веднъж, опитвайки се да види човека, с когото се предполагаше да си говори. Столът срещу него беше един от малкото празни в залата. Всъщност не беше вярно, поправи се той. Повече от половината столове бяха празни, защото шушнещите си двойки “пристрастени” наоколо бяха насядали през маса или две, опитвайки се да си осигурят усамотение в това хале, което организаторите бяха наели за вечерта. И като си помисли, че беше платил десет лева, за да дойде…
Столът срещу Димо изскърца и една висока фигура прикрита със свободно падаща роба от изтъркан сивкав плат се сгъна с пропукване на стави от другата страна на масата.
–Добър вечер – поздрави непознатият с въздишка.
Димо изгледа новодошлия намръщено. Пристрастяване как да е, ама и косплей вече му идваше в повече. Тая карикатура сякаш се правеше на далечен братовчед на Смъртта на Пратчет. Димо стисна устни и грабна от очукания плот на масата ламинирания лист със списъка въпроси “за опознаване”, които беше изчел вече десет пъти.
–Добър вечер – отговори дръпнато той, – чакам вече десет минути. Така че ни остава малко време.
–Какво е времето за вечността – махна с костелива ръка фигурата – просто непокорна разтеглива материя, която изпълва целия обем на съда, който заема.
Непознатият зарови из гънките на робата си, докато Димо изучаваше с отворена уста съсухрената кожа на лицето му. Накрая старецът, защото старостта беше единственото обяснение за вида му, извади очукан старинен джобен часовник и го постави на масата помежду им. Пръстите му забарабаниха по надрасканото сребристо капаче със звук на китайски пръчици. Димо усети как дишането му се забавя, а после и сърцето му се замъчи в гърдите, препъвайки се в безшумния си и равномерен бяг. Обхвана го паника.
–Какво е това? – гласът му прозвуча странно, като въздух, който излиза от пробит балон, но насила, с нежелание. – Какво правите?
–Давам ни повече време – отвърна непознатият. Пръстите му спряха танца си и застинаха над часовника като нокти на граблива птица. – Тъй като вие се оплакахте от недостиг. Субективно е разбира се, но това важи за всичко, нали така?
Тънка усмивка разтегли устните на мъжа, карайки тръпки да пролазят по гърба на Димо. Непознатият посочи ламинирания лист.
–Смятам да пропуснем въпросите за климата и да преминем към имената. Все пак ефектът няма да е безкраен. А и време не се създава от нищото, както знаем.
Димо вдиша с мъка. Дробовете му сякаш бяха забравили да се движат и трябваше да им напомня за основното им задължение. Дъхът му изсвири във внезапно утихналата зала и той се огледа рязко, при което вратът му изпука болезнено.
–Препоръчвам ви да не правите резки движения – каза непознатият. – Тялото ви не е направено да се движи толкова бързо, а няма да мога да ви помогна, ако си счупите сам врата. – Фигурата се замисли, потупвайки брадичката си с дълъг показалец. – Всъщност ще мога, но не по начина, по който би ви се искало на вас.
Димо се насили да остане спокоен. Хората наоколо бяха почти застинали, движенията им бяха плавни и много, много бавни, като филм прожектиран на забавен каданс. Магия, помисли си той, истинска скапана магия!
–Вие сте магьосник! – почти извика той, но гърлото му не произведе желания рязък звук. Вместо това се чу поредната въздишка.
–По-точно некромант, да. – каза немъртвият отсреща, докато тръпките играеха индиански племенен танц по гърба на Димо. – Но нека бъдем модерни и да използваме думата “лич”. Харесва ми. Звучи повече като “личност”.
Димо потрепна. Последната буква Т отекна като хлопване на каменна порта на гробница, която никога нямаше да се отвори. Личът продължи с беззвучен шепот.
–А все пак ние немъртвите обичаме да ни напомнят, че сме били личности. И така, имената. Казвам се Иларион Клевда и съм тук да споделя пристрастяването си към мъртви души. А вие?
Димо се втренчи в ламинирания лист, който все още държеше. Личът беше използвал препоръчителната формата на представяне според “сценария” на срещата. Истински лич, мамка му, точно като в любимата му онлайн игра. Което беше всъщност причината да седи сега тук. Той присви очи.
–Това е някакъв майтап, нали? Защото написах че прекалявам с фентъзи игрите в интернет, и сега вие трябва да ме изплашите и да ме накарате да се откажа. Прекалено евтин номер.
Онзи отсреща примига бавно. Очите му бяха с цвят на бледо син планински кристал. Ирисите едва се отличаваха от останалата част.
–Поварвайте ми, няма нищо евтино в магията за разтягане на времето. Дотук изхабихме еквивалента на половин човешка душа. Имате късмет, че се запасих предварително.
–Запасили сте се?
–Да. Не е учтиво да консумираш събеседника ти на такива срещи.
Димо се опита да се засмее, но гърлото му не се поддаваше на убеждение. Устата му беше пресъхнала и езикът му стържеше небцето като шкурка. Ужасът, който се опитваше да го обземе, стоеше на около две крачки разстояние и не идваше докрай. Усещането можеше да се опише само като незадоволително.
–Добре – изхъхри той – хубаво. Представянето. – той хвърли още един поглед на листа. – Казвам се Петър и съм тук да говоря за пристрастяването си към онлайн игрите.
–Петър – зъбите на лича изтракаха и единият край на устните му потръпна в иронична усмивка – добре, щом казвате.
Още една серия тръпки премина по гърба на Димо. Още преди да дойде на срещата беше решил да не си казва истинското име, но този май не се беше вързал. Можеше ли изобщо да се излъже истински магьосник? А какво можеше да направи един магьосник с истинското му име?
–Петър, да. – повтори той твърдо и пусна листа обратно на масата. – Вие явно знаете това наизуст, така че кажете за какво ще си говорим сега.
Бледите очи на лича пробягаха по ламинираната бланка преди да се върнат на лицето на Димо.
— Знам как протичат такива събирания по принцип. Тази подредба – махна той с ръка към съседните маси – е малко странна. Явно организаторите имат повече опит в бързите срещи, отколкото в групите за взаимопомощ. Но винаги се започва с имената.
— А на колко такива сбирки сте присъствал?
— Около двадесет. Но не отделни сбирки, а цели цикли. Обикновено тук, в София. Не обичам да пътувам много-много.
Димо примига. Това беше първата такава сбирка за която чуваше. Не че се беше интересувал преди това, но двадесет пълни цикъла бяха прекалено много. Скептичната му физиономия предизвика нова полу-усмивка на изпитото лице на немъртвия.
— Смятате че е прекалено много, нали? От вашата гледна точка сигурно е така, но аз имам време за губене, така да се каже. Тези двадесет цикъла ми отнеха само последните петдесет години.
— Само петдесет години? – издиша Димо – На колко… – започна той, а после се запъна. Понякога беше неучтиво да се пита за възрастта на хората. Капки пот се стичаха неистово бавно по изпънатия му гръбнак, и го разсейваха от разговора, а сега той почувства как тялото му започва да изстива. Дали лича не го превръщаше в поредното зомби, което ще бъде обречено да му слугува вовеки?
— Аз съм на осемстотин деветдесет и три. Често ме питат. Питайте още – отново махна с ръка нелмйртвият, а очите на Димо проследиха пътя на скелетоподобните пръсти през въздуха, сякаш бяха клатещата се глава на гърмяща змия навита на масата. – Така ще се почувствате по-сигурен и ще можем да извлечем полза от сесията. Нали за това сме тук все пак.
— Ами… – запъна се младежът – Кажете ми тогава защо ви е нужна толкова много терапия? Би трябвало да сте научили всичко това наизуст. – Той кимна бавно настрани, към полу-застиналите фигури на хората около тях.
— Нали? – личът оголи пожълтелите си зъби в усмивка – Но моето състояние е необратимо и почти вечно, а повтарянето на едни и същи съвети не ми помага да си реша проблема, затова търся свежи идеи. Надявам се, че си спомняте моя проблем? Споменах го преди малко.
— Ъъъ, нещо за мъртвите, нали така?
— Да, определено е “нещо за мъртвите”. – Иларион Клевда въздъхна леко и плъзна поглед настрани за пръв път.
За миг Димо помисли че на лицето на лича се появява нещо като тъга. Егати, рече си той, толкова съм зле в приказките, че и мъртвите се отегчават от мен. Той се напъна да измисли нещо и погледът му се спря отново на ламинирания лист на масата. Някъде към средата очите му де спряха на изречението “Балансирайте разговора!”
— Аз не съм ви казал за моя проблем – изпъшка той.
— За компютърните игри? Това сякаш е доста разпространено в момента. – личът се обърна отново към Димо, но лицето му все още изглеждаше тъжно.
— Така казват, да. Аз не виждам проблема, но за някои това да прекарваш повече от половин час на ден в измислен свят май е най-голямото престъпление на света.
Ироничната усмивка на лича се беше завърнала.
— Нека да позная – каза той – тези “някои” са роднините ви? Хората, които смятат че си пропилявате живота пред компютъра.
— Да, те са – Димо си представи лицето на майка си и сърцето му се сви. Дали щеше да я види отново?
— Усещам притеснението ви. Бъдете спокоен, аз не съм тук да ви убия, а само да говоря с вас. Кажете ми обаче, ако смятате че нямате проблем, защо седите на този стол, вместо да преследвате космически пирати, или в каквото там се състои любимата ви игра?
— Ами… – Димо усети как в гърлото му се образува буца – Аз не смятам… Искам да кажа, не съм сигурен. Някои от познатите ми имат… нали знаете, приятелки, семейства, деца. Виждал съм ги. Чудех се какво е да…
Той размаха ръка, доколкото разтеглящата времето магия му позволяваше да се движи. От другата страна на масата немъртвият кимаше, а физиономията му беше придобила неочаквано мек вид. Тъгата още я имаше, осъзна Димо, но сега в избледнелите очи на Клевда се беше появило съчувствие.
— Разбирам ви – каза личът – много от душите, които консумирам, имат същите нужди и стремежи, а щастливците между тях – дори спомени. Похвално е, че правите нещо по въпроса. При вас поне може да се получи.
Личът въздъхна отново и Димо усети, че трябва да се опита да помогне някак.
— Кажете ми, какъв всъщност е проблемът ви с душите? Това не ви ли е реално като професия?
— Професия, призвание, екологична ниша. Установил съм, че много категории могат да опишат моето място в света. Знаете ли, че ако няма хора като мен, светът ще се напълни с полтъргайсти и привидения? Ние изсмукваме излишната енергия на остатъчното съзнание, разчистваме място за новопристигащите. Но всяко нещо с мярката си, нали така? А при мен мярката започна да се губи. Не ми стигат локалните души. Направих няколко посещения при познати, нещо като кулинарен туризъм, но всеки път се стигаше до конфузни ситуации. Започнах да си развалям отношенията със себеподобните.
— Но вие нали не убивате хора само за да им изядете душите? – Димо не беше чувал за такива свръхестествени случаи. После се замисли как ли би изглеждало убийството, извършено от лич.
— Не, това не е целта, не е начинът, пък и души има достатъчно, когато човек не се преработва. Медицината намали притока в последното десетилетие, а както споменах, географски всички региони вече са заети от мои “колеги”, но тук в България демографията е доста благоприятна за мен. Лошото е, че не става дума за силата, за енергията, която получавам от душите. Тази дрънкулка – той почука по капачето на джобния часовник на масата – мога да я оставя да върви двайсет-и-четири-седем, както се казва сега, и няма да изпитам недостиг на сила за истинските си нужди.
Димо отвори уста да попита какви са тези нужди, но се спря. В игрите личовете бяха древни магьосници пожелали безсмъртие, или получили го като бонус към стремежа си за власт над всичко и всички. А тук пред него седеше нещо като специализиран работник на фирма за извозване на отпадъците. Но това го постави пред интересен теологичен въпрос.
— Значи няма рай? – попита той предпазливо. – Няма и ад? Има ви само вас и вашите “колеги”.
— Не съвсем. Разбирате ли, една душа трябва да се освободи от старите натрупани емоции, за да продължи по пътя си. Аз разбира се не знам какъв е този път, това, така да се каже, е част от моята дефиниция. Но след като отнема на душата всичките спомени и друг емоционален багаж често получавам и проблясък от мястото, което се открива пред нея. Душите не приключват пътя си тук – Клевда положи кокалеста ръка върху гърдите си – те продължават нататък. Аз трябва само да ги освободя от нещата, които ги задържат.
— Значи има още? След смъртта, имам предвид.
— Да, трябва да има – въздъхна отново личът – Усещал съм го. Полъх на студен планински вятър. Проблясък на синкави гори. Два остри планински върха, почти като игли, а там, където докосват небето светят кълба от огън. Мека виолетова светлина. Странно място, което не прилича на нашия физически свят. Какво се случва след това – немъртвият повдигна рамене с леко потракване – можем само да гадаем.
— И вие към това ли…?
— Съм пристрастен? Не-не, такива фантастични обещания за отвъден живот не ме влекат, отново по дефиниция. Обаче чувствата и спомените на душите, те преминават директно през мен, сякаш аз ги изпитвам, сякаш съм бил там. Това е единственият начин да изпитам нещо такова. Аз не искам да продължа напред, но ми е все по-трудно да се отделям от живота. Имам нужда да чувствам живото, нездрава нужда, като се има предвид настоящото ми необратимо състояние.
— Няма ли магия, която да ви направи отново жив? – попита Димо. За него магията беше просто натискане на копче, едно цъкване с мишката.
Немъртвият поклати глава, на лицето му се изписа снизходителна усмивка.
— Аз не казах, че искам да съм жив. Аз съм, каквото съм, и това не е криза на идентичността. Вие искате ли да си смените пола или името? Смятате ли, че това ще ви помогне да си решите проблема?
Димо зяпна, после поклати глава. Ако си сменеше пола майка му сигурно щеше да получи инфаркт, а и надали щеше да му е по-лесно да създаде нормална връзка.
— Обаче – продължи личът – колкото повече чужди емоции изпитвам, толкова по-чувствителен ставам към тях, започвам да ги разбирам, опознавам всичките им странности и варианти. Превръщам се в душеприказчик, опитвам се да изясня и оправя емоционалните проблеми на душите, преди да ги погълна. Не можете да си представите какъв огромен ефект има една проста прегръдка за изгубените души. – той направи гримаса, сякаш току що беше казал нещо гнусно. – Ето, виждате как се променя мисленето ми, дори след столетия практика. Аз не мога да си позволя да се плацикам в чуждите емоции, да губя време за успокояването на всеки един уплашен индивид, който току що е направил следващата стъпка по пътя си и изведнъж е установил, че е толкова закостенял в разбиранията си та дори и смъртта не е успяла да ги разклати. Ако аз се забавя, ако стана мързелив, тогава светът наоколо ще плувне в блуждаещи души. Ще се завъдят – отново гримаса – други неща, за които няма смисъл да говорим.
— Чакайте, значи имате нужда да прекарвате повече време с душите, за да изпитате по-пълноценно техните натрупани чувства и спомени, а всъщност трябва да продължавате да ги консумирате?
Иларион Клевда кимна с гробовна сериозност.
— Ако се бавя – каза той – ще е лошо. Затова се насилвам да работя по-бързо. Но тогава не съм удовлетворен от работата и започвам да препускам и да я върша през пръсти, за да не потъвам в реката от чужди спомени и емоции. И в двата случая имам проблем.
— А защо не задържате някои души за по-дълго? Да си създадете нещо като група от приятели, като семейство. Така ще ги опознавате добре без да изоставате в работата.
— Семейство ли? – веждите на немъртвия се изкривиха в смръщена гримаса, която не беше достъпна за никое живо лице, а бледите му очи сякаш помътняха.
— Ами да, защо не дори семейство. Нашите все това ми повтарят: намери си приятелка, създай семейство, порастни. Това последното разбира се не важи за вас – поправи се бързо Димо – но смисълът е да създадете сам важните за вас неща. Аз… усещал съм го, да имаш нужда от близост.
От другата страна на масата немъртвият беше застинал като статуя и тази пълна неподвижност отново съживи страха на Димо от съществото пред него. Какво по дяволите правеше той, за какво му беше да дава съвети за живота на едно чудовище?
— Постоянни конструкти – проскърца личът след минута – със свободна воля, или поне толкова, че да не се побъркват и да създават разни градски легенди. Хмм… Имам пространство под ръка, не е точно жилище, но пък и мъртвите имат малко потребности. Но ще трябва да ги подбера внимателно, много внимателно. Не всеки ще е готов за прекара вечността при мен и да иска да сподели с мен живота си. Макар че може да се помисли и за някаква ротация, време има достатъчно, а и силата за изхранването е налична…
Лицето на лича се беше отпуснало, а очите му блуждаеха над главата на Димо, представяйки си вероятно бъдещите му другари. Лека усмивка се беше появила в изражението му, и ставаше все по-широка и зъбата.
— Знаете ли – каза той накрая, връщайки се към настоящето – вие сте изключителен млад човек. Обикновено събеседниците от вашата страна на оградата, ако ме извините за англицизма, не успяват да предложат някакъв смислен разговор, камо ли идея за решение на проблема ми. А и те самите не изглеждат способни да извлекат полза от срещата.
— От моята страна?
— Страната на живите. Аз, както вече споменах, не съм жив в класическия смисъл на думата.
Страната на живите, помисли си Димо. Може би идеята му не беше чак толкова добра.
— Ами ако мъртвите не искат да говорят с вас? Ако не искат да останат?
— Е, тогава ще бъда по убедителен. Това, в крайна сметка, ми е занаятът. Но знаете ли, и те имат нужди, всички имат нужди. Това е ключът към всичко в отношенията с хората, дори след смъртта. Затова вашата идея ми дава надежда! Не мисля да си играя на колектор на души, но да намеря няколко истински събеседници, може би дори помощници… Определено ще помисля сериозно над това. За сто или двеста години може би ще успея.
— Двеста години? – издиша Димо. Ако трябваше да чака толкова, за да се промени, щеше да е по-добре изобщо да не опитва!
— Е да, няма да мога да ви се похваля с успеха си. Вие ще сте преминали вече нататък. Но, ако мога да перефразирам от чужд език – личът прочисти гърлото си със звук на отлепващо се тиксо – едно общество става велико, когато хората в него засаждат дървета, под сянката на които знаят че никога няма да могат да седнат. А тази вечер вие посяхте семената, приятелю.
***
Срещата изтощи Димо повече, отколкото му се беше струвало докато траеше разтягащата магия на Иларион Клевда. В мига, в който личът освободи часовника-артефакт от притока на сила, времето се стовари върху неподготвения младеж с неудържимостта на падащ от небето слон. Зави му се свят, дробовете му се раздуха сякаш искаха да наваксат няколко хиляди пропуснати вдишвания, а сърцето му запрепуска диво, недоволно от наложената му отвън скорост. Той се хвана за масата в опит да не се изхлузи от стола на земята и едва-едва успя да отговори на помахването на събеседника си, който се сля с тълпата, бързаща да приключи със срещата и да се завърне към пороците си.
Когато половин час по-късно чистачката влезе в залата да помете и заключи, тя го намери все още там, хванат здраво за очукания дървен плот, пребледнял и мъчещ се да постави под контрол разбунтувалите се части на тялото си. Лелката го изгледа едновременно с отвращение и жалост. Сигурно го беше помислила за някой надрусан наркоман или пияница в абстиненция. Димо промърмори някакво извинение и се насили да стане.
Студеният нощен въздух постигна това, което трийсет минути седене не бяха успели да направят. Главата му се прочисти, а сърцето, припознало навичния ритъм на крачките му, най-накрая престана да се опитва да изскочи през устата му. Димо се огледа, очаквайки да види немъртвия някъде наблизо в сенките, точещ остра сабя и готов да защити тайните си като затвори устата на живия вовеки. Но нищо такова не се случи.
По път към къщи той започна да се съмнява леко в реалността на случката, но нямаше причина да я отхвърли съвсем. Все пак той се сблъскваше с немъртви почти всеки ден, макар и на компютърния екран. Какво толкова, ако те наистина съществуваха и си смучеха тихичко души в скрити под града катакомби, докато той и останалите живи се разхождат по улиците над главите им?
Но, въпреки благотворното въздействие на нощния въздух изпълнен с миризмата на автобуси и идващ сняг, Димо имаше нужда от малко истинска медитация. Затова веднага щом се прибра, той се вписа в аудио канала на дискорд сървъра на гилдията си и намери на пост Трейдъра. Трябваха им пет минути да организират експедиция, да подберат подземието и нивото на трудност, да се запасят с провизии и да цъфнат на прага на псевдо-рандомизираната локация, създадена да задоволи нуждата им от адреналин в един часа през нощта.
Тежката каменна плоча се приплъзна встрани с познат стържещ звук и двамата герои се хвърлиха напред. Димака водеше, размахвайки своя огромен боен чук, и скокът му го запрати точно пред платформата, на която стоеше тронът на древния крал. Зад него, обграден от сребристи проблясъци и напяващ мелодично, Трейдъра наливаше нови сили в мускулите на война с лечебните си заклинания.
Димо премина през стандартната си ротация, отстъпи леко назад, за да даде възможност на лечителя да излезе от полето на действие на древния трон, след което се хвърли отново напред. Димака, неговият герой, беше побеждавал немъртвото чудовище многократно и сега той можеше да си позволи да мисли за срещата си с истинския лич, докато ръцете му действаха на автопилот, превръщайки гневните пиксели на екрана в едва-помръдваща купчина кокали.
Пет минути по-късно двамата излязоха от подземието натоварени с плячка. До входа на гробницата се беше настанил друг играч – мъж облечен в лека броня и синьо наметало. По него не се виждаха артефактни оръжия, магически ефекти или аури. Направо беше чудно как е стигнал до входа на подземието с такова въоръжение.
— Добра среща – проблеснаха думи над главата на странника – бихте ли дарили част от магията, която сте намерили, на Ордена на Гая?
В слушалките на Димо Трейдъра започна да псува.
— Ах, как ми се ще да го прасна тоя – изскърца със зъби лечителят. Двамата призоваха конете си и се отдалечиха в галоп преди непознатият да може да повтори молбата си за дарение. – Пиявица гадна. Има късмет, че тук не е PvP зона.
— Е, и ролевите маниаци имат нужда да поцъкат – отбеляза Димо, докато препускаха към най близкия портал за транспорт до столицата. – Аз понякога им давам някой евтин артефакт.
— Ти си луд – отряза го лечителя – тия са професионални измамници, сто процента съм сигурен, че си захранват алтовете така.
Димо си замълча. Нямаше смисъл да се спори с Трейдъра, когато ставаше дума за Ордена на Гая. Самият Димо обаче беше любопитен и веднъж се беше опитал да си направи герой в тази фракция. Опитът му приключи още на първия екран, където стана ясно, че трябваше да изтрие всичките си други герои, за да бъде член на Ордена. Играта не позволяваше нищо друго. Той не беше споделил този си опит с Трейдъра и не смяташе да го прави. Онзи сигурно щеше да го заклейми като пълен идиот и да спре да дружи с него.
— И това за освобождаването на енергията на артефактите е пълна простотия, казвам ти – продължаваше тирадата в слушалките му. – Кой нормален дизайнер ще направи игра, в която играчите съзнателно да унищожават ресурсите на света?
Димо измърмори нещо в съгласие. Появиха се от другата страна на портала, в средата на Ажурния лес. Докато преминаваха под синкавата сянка на огромните дървета от двете страни на пътя, Димо стана неспокоен. Нещо го глождеше отвътре, някакъв спомен, който правеше иначе познатия път да изглежда различно. Той се загледа в екрана по-отблизо. Пред очите му от високата перспектива на играта проблясваха за части от секундата тъмните листа на дърветата.
— Изоставаш, Димак! Давай, Колекционерът няма да чака! – подвикна лечителят и накара коня си да прескочи една малка дупка на пътя.
Димо се сепна и коригира курса на героя си. Сигурно беше заради срещата с живия лич по-рано, каза си той, още не можеше да се отърси от ефекта докрай.
Скоро навлязоха в столицата и пред очите му проблесна екранът за зареждане на новата зона. Картината също беше нещо познато до болка, но този път тя накара сърцето му да се свие. Преди Димо да успее да определи причината, сцената се смени и той се озова на главната улица на града.
Пътят до имението на Колекционера беше кратък. Отпред се тълпяха герои. Някои влизаха вътре да доставят плячкосаните артефакти и да си получат наградата. Други спамеха чата с молби за помощ, дарения и опити за измама. Това беше единственото място в играта, където Димо изпитваше неприятно усещане. Входът на имението сякаш привличаше всички негативни, дразнещи и неморални играчи. Двамата с Трейдъра си пробиха път през тълпата и хлътнаха вътре.
Нов екран за зареждане. Картина на пищно обзаведена стая, като някой кралски дворец от ренесанса, но претрупан, запълнен с предмети с неясно предназначение. Имението винаги се зареждаше бавно, въпреки че вътрешността неотменно представляваше единно пространство без друг изход. Вярно, вътре всеки се озоваваше сам, спасен от шумната тълпа отвън, отделен от света, а и пространството се менеше. Веднъж може да намериш Колекционера да се наслаждава на фонтаните и цветята в градината, друг път го хващаш в библиотеката, надвесен над древни томове с неизвестно съдържание. Случваше се дори да попаднеш в дълъг коридор и да трябва да вървиш наравно с него докато предаваш артефактите.
Екранът за зареждане изчезна и Димо видя оръжейната на имението. Стените бяха покрити с дървени поставки, куки, халки, а на тях висяха всевъзможни оръжия и брони. Никой от предметите не светеше и Димо ги подмина като украса, статичен декор на локацията. Истинските артефакти излъчваха мека виолетова светлина.
Колекционерът стоеше до тлъста наковалня от черен метал. В едната си ръка държеше малък ковашки чук. В позата му се долавяше нетърпение, той потропваше с крак и помаха на Димака да се приближи по-бързо.
Димо премести курсора на мишката върху фигурата на екрана и пред него се появи прозорецът за бартер. Отдясно бяха артефактите от инвентара на героя му, които Колекционерът искаше в момента. Отляво се появяваше заплащането. По средата, обгърнато от контурите на огромен водовъртеж, имаше място за обекта на размяната.
Сърцето на Димо се сви отново, почти болезнено се разтупа в гърдите му. Нещо ставаше. Нещо беше различно, не както трябва. Ръката му докосна мишката и плячката от гробницата – голяма бойна брадва обгърната от плътно виолетово сияние, се озова в квадратчето над черната бездна на водовъртежа. В мига, в който премести предмета, пред очите на Димо пробяга призрачна сцена с непознати хора седящи около масата за вечеря. Той примига, потърка очи. Какво му ставаше?
— Интересен предмет – чу се от слушалките му на английски.
Записаният глас на Колекционера го накара да подскочи на стола. Беше чувал същата тази реплика много пъти, но въпреки това сега тя се стори на Димо грозна, дращеща слуха. Сякаш зад думите на дълбокия мъжки глас се чуваха скърцане и далечни писъци, дращене на нокти и примлясване на пръскаща слюнка озъбена паст.
Отляво проблесна цифра и Димо натисна бутона за приемане на сделката без да погледне сумата. Искаше да се махне по-бързо, да излезе отвън, в тълпата, при живите хора. На екрана артефактът проблесна тъжно за последен път и изчезна заедно с прозореца.
Брадвата се появи в свободната ръка на Колекционера, който я положи на наковалнята. В слушалките на Димо се издигна тънък писък смесен с потракване на метал и той трескаво насочи Димака към изхода, докато зад гърба му ковашкият чук се вдигаше във въздуха. В мига, в който стигна до вратата на помещението и екранът потъмня, се чу силен удар на метал в метал и писъкът придоби дълбочина и звучност, стана съвсем човешки, изпълни се с ужас и безнадеждност.
А после нотите на саундтрака на столицата заляха вцепенения му ум и той отново беше отвън на улицата и гласът на Трейдъра се появи в слушалките му.
— Да им се не види, яко са го модифицирали тоя Колекционер, а? Тия ефекти с писъците са страхотни.
Не съм само аз, помисли си Димо с въздишка на облекчение. Това, което бе изпитал, не беше измислица на въображението му, някакъв извратен плод на умореното му съзнание, нито истинска свръхестествена случка. Беше просто новият ъпдейт на играта. Той изкриви гледната точка на Димака нагоре, за да не гледа тълпата от просещи пред имението.
Пред очите му се разкри картината от екрана за зареждане на столицата: планински вериги, обхващащи града в каменна прегръдка. Право напред, покрити с блестящ под слънцето сняг, стърчаха два идентични планински върха, на които бяха кацнали две ярко-оранжеви звезди. По-надолу склоновете бяха покрити с огромния Ажурен лес.
Който, погледнат отдалече, си беше съвсем син.
Странно място, прозвуча в ума му стържещият глас на Иларион Клевда, което не прилича на нашия физически свят.
Стомахът на Димо се сви, той захвърли слушалките и се запрепъва към банята. Успя да стигне до тоалетната чиния преди вечерята му да намери пътя навън.
Десетина минути по-късно се чувстваше отново човек. Приближи се с треперещи крака към бюрото с компютъра и вдигна падналите на пода слушалки.
— …да си приказвам сам като лудите – говореше Трейдъра.
Явно мълчанието на Димо още не му беше доскучало съвсем. Цаката е да имаш дружки в твоята времева зона, казваше лечителят, пък и двамата бяха единствените българи в гилдията.
— Тук съм – промърмори Димо на микрофона, после прочисти гърло. – Знаеш ли, май ще си направя герой в Ордена на Гая.
От другата страна му отговори гробовна тишина, а после избухна дивия смях на Трейдъра.
— Ти побърка ли се? Защо ще си губиш времето да просиш по улиците? Току що четох описанието на ъпдейта, тия пиявици няма изобщо да могат да влизат при Колекционера. Не че им трябва, нали са на мисия да “спасят света”, ха!
— Какво значи това, да спасят света?
— Ами някаква ролева простотия, прочети си го сам. На сайта е. На форума се псуват вече, има и разни ненормални дето се радват, изобщо – качамак!
— Сериозен съм. И това значи, че ще трябва да изтрия този герой. И всички останали.
— Какво? Ма ти наистина изплиска, а? – Задави се Трейдъра отсреща.
— Така ще е по-правилно. – Димо не искаше да казва, че веднъж вече е пробвал. Сети се за думите на лича. – Ще е по-лично.
— Ненормалник! Ти си говорил с жена ми, нали?
Димо се втрещи.
— Ама ти женен ли си? – попита той. Не си представяше Трейдъра да има семейство.
— Да, но това няма връзка. Тя просто не разбира че имам нужда от играта, от ескейпа. Проучвала била, чела… Можело вика да играя, но по-малко, ето самата игра предлагала такъв вариант. А ние сме щели да ходим на разходки, на театър, на бира с приятели. Пълна идиотия…
Демо стоеше с отворена уста и слушаше тирадата. И те имат нужди, появи се отново гласът на лича в главата му, всички имат нужди. Това е ключът към всичко в отношенията с хората. Всички. Дори и жената на Трейдъра.
— Чао – каза той, прекъсвайки потока от цветисти изрази, който се изливаше в аудио канала. – Може да се видим някой път.
И затвори играта.
След час вече беше проучил бележките за новия ъпдейт. Наистина имаше времево ограничение за героите от Ордена – след като бяха постигнали определен резултат в странните си дейности, те биваха автоматично телепортирани на безопасно място в средището на организацията и след това изхвърляни от играта до другия ден.
Хората по форумите вече говореха, че таймерът, който определял кога могат да влязат отново, бил счупен. Едни се оплакваха, че излизали вечерта и на другата сутрин не можели да влязат. Други се хвалеха, че били поиграли с децата за час-два или отменили половинката в правенето на вечерята, и изведнъж достъпът пак бил възможен.
Пълен качамак, помисли си Димо, и по устните му заигра усмивка. Е, щеше да се пробва, пък ако не се получи винаги можеше да се върне към предишния си начин на игра. Тия неземни писъци не му бяха приятни така или иначе.
Пък и с повече време за други неща можеше да излиза навън, да си намери компания от колегите в работата. Да срещне някое момиче. Той потръпна при последната мисъл, после се сгълча на ум. Този страх беше нещо, което трябваше да преодолее. Нямаше да си намери приятелка докато играе онлайн. Не и такава, която да може да прегърне.
А прегръдката, както казваше един негов познат, върши чудеса дори върху мъртъвците.