Контрол

Подът, ескалаторът, хората – всичко беше подгизнало от изливащия се вече два дни дъжд.  Пред касата на метрото имаше опашка, а отстрани няколко души, пристигнали с последния влак, просто стояха на завет и чакаха пороя да намалее малко, за да си отидат вкъщи.  Хората се побутваха нетърпеливо, ослушвайки се за идването на следващото влакче на платформата на горния етаж, а тези, които успяваха да преминат през въртележката на входа, изтичваха нагоре по ескалатора без да чакат бавно движещите се стъпала да ги отнесат до върха.

Георги се промъкна през навалицата и маркира картата си на сензора на въртележката.  Зад него една възрастна жена вече напираше да премине, ако трябва и през него.  За какво беше цялото това бързане?  Докато не дойде следващата мотриса никой нямаше да тръгне наникъде.  Младият мъж се заизкачва спокойно по стълбите отстрани на елеватора, а зад гърба му се чу недоволството на лелката – въртележката отказваше да маркира билета и.  Хората искаха да се ускорят, да прелетят през пространството и времето и да достигнат целта си, а после следващата, и следващата.  Сякаш животът беше поредица от спирки, на които всеки трябваше да маркира електронната си карта или билет, а после да продължи към следващата, запълвайки времето на скучното пътуване цъкайки на мобилния си телефон или таблет.  Никой не се замисляше, или не искаше да се замисля, какво го чака в края на линията.

На перона се бяха събрали вече доста хора, някои от тях вече наизвадили разнообразни електронни устройства и уютно изолирани от околния свят, вглъбени в своята книга или прелистващи безкрайните Фейсбук излияния на всичките си познати.  Други говореха, пишеха съобщения или просто играеха игри.  Над тях таблото показваше, че влакът ще дойде след две минути, а от тавана над него капеше вода и се стичаше по екрана.

Георги проследи с поглед пътя на капките и прехвърли вниманието си обратно върху хората.  Редовно запълваше времето си в метрото като наблюдаваше как се държат другите, как полагат внимателни усилия да не се забелязват едни други или в някои случаи обратно – се концентрират върху определен човек, за да не трябва да обхождат с поглед непознатите лица наоколо.  Най-голяма част от хората зяпаха през стъклата на вагоните стените на тунела – доказателство, че човекът има нужда да вижда, че светът не се изчерпва с пространството в металната кутия, в която е затворен.  Неслучайно в първите подземни влакове се бяха появили случаи на нервни пристъпи и морска болест – вагоните без прозорци не давали на мозъците на пътниците възможност визуално да се уверят че се движат, и на тях им прилошавало.  Георги обаче мислеше, че е съществувала и друга страна на проблема.  Принудени да се гледат едни други, пътниците вероятно са изпитвали огромно неудобство.  А може би това отделяне от света, тази нужда за запазване на самостоятелно лично пространство е възникнала по-късно, в съвремието?  Все пак вагоните без прозорци са се използвали преди сто години.

Свиренето на спирачките на пристигащия влак изтръгна Георги от мислите му и той се нареди пред една от вратите заедно със стоящите наблизо хора.  Повечето телефони и електронни четци сега бяха прибрани по чанти и джобове.  Пътниците се набутаха бавно във влака под премигващата сигнална лампа, заплашваща със скорошно затваряне на вратите.

Вече качили се и успокоени, че пътуват към следващата спирка от живота си, хората около Георги заеха привичните си пози и се загледаха в избрания си спасителен обект на внимание.  Част от тях отново извадиха портативните си Фейсбук терминали.  Мобилната връзка вече не прекъсваше в метрото и даваше възможност за постоянно самовглъбяване.  Георги се огледа с надеждата да види познато лице, но явно този ден се беше разминал с всичките си приятели, пътуващи по линията.  Наоколо имаше само непознати хора, упорито гледащи през някой прозорец – буквален или електронно метафоричен.

В края на купето, облегнат на вратата на вагона, стоеше слабоват младеж, стърчащ с половин глава над повечето от пътниците.  Нещо в трескаво шарещия му поглед накара Георги да се загледа в него.  Младежът не гледаше през прозореца, не нервничеше кога ще пристигне влака, нито къде се намира.  Погледът му прескачаше забързано ту към един, ту към друг от стоящите наоколо пътници, ту се връщаше на едрия таблет в собствените му ръце.  Устройството беше опаковано в някакъв дебел калъф, вероятно силиконов, и по черните му ръбове имаше някаква сложна шарка, подобна на компютърна схема.  Младежът постоянно отбелязваше нещо по екрана, отмахваше настрана невидими за Георги прозорци или съобщения, избираше опции от менюта, преместваше обекти от едно място на друго.  Да го наблюдаваш беше като да гледаш пантомима от цирково представление – толкова изразителни и изпълнени с емоция и енергия бяха движенията му.

От двете страни на купето седяха двама ученици, всеки от тях с телефон в ръка, и си приказваха през шума на метрото.  От време на време единият показваше нещо на другия на телефона си, после другият му отговаряше със смешна картинка или виц от своя.  Странният младеж често поглеждаше към тях и в момент на прозрение Георги започна да ги наблюдава като обща група.  Младежът премества нещо от едната страна на екрана на таблета си към другата.  Момчето от тази страна на купето намества голямата си чанта, за да може да подаде телефона си на своя съученик отсреща.  Онзи избухва в смях, предизвиквайки неодобрителни погледи от по-възрастните пътници наоколо, после започва да пише на своя телефон, вероятно за да отговори, или да намери сам забавната картинка.  Младежът с таблета го наблюдава съсредоточено, после без да поглежда докосва екрана на таблета.  Ученикът извиква победоносно и поднася малкия екран обратно към другаря си, който на свой ред избухва в смях.  Погледът на младежа с таблета се пренася към възрастен мъж, стоящ прав до вратата.  Двойно почукване по екрана, и телефонът на мъжа иззвънява.  Следва разговор за някаква доставка, но трескавият поглед вече се е пренесъл нататък по купето.  Момиче на петнадесет-шестнадесет години стои подпряно на една от вертикалните тръби на вагона и разсеяно прелиства някакъв сайт с отмятане на пръст нагоре.  Следва избор на нещо от невидимото меню на таблета и девойката започва да пише ожесточено съобщение.

За няколко минути Георги успя да забележи връзка между действията на всеки пътник, държащ електронно устройство, и действията на загадъчния персонаж с таблета в дъното на вагона.  Дори седящият точно до него мъж, четящ съсредоточено електронна книга, получаваше от време на време някаква подкана за действие от тайнствения контрольор.  Да наблюдаваш как младежът поддържа интереса на своите „подчинени“ към техните електронни играчки беше толкова запленяващо, че Георги не усети как се е зазяпал в него преди онзи да го погледне в очите.

През двамата сякаш премина ток.  Георги се сепна, изкаран от унеса си, по гръбнака му премина тръпка.  Другият трескаво записа нещо по екрана, поглеждайки към него на всеки няколко секунди.  Изведнъж на Георги му се прииска да звънне по телефона на брат си и да му каже какво е открил.  Ръката му беше наполовина в джоба когато улови втренчения поглед на Контрольора.  Той го беше накарал да мисли за телефона!  Георги изкара с усилие на волята ръката си от джоба и се хвана здраво за напречната греда над седалките.  Може пък да звънне на майка си, тя може да му повярва!  Или на колегите от работата!  На шефа!  На баба си…

Във вагона прокънтя съобщението за затваряне на вратите и изкара Георги от ступора, в който го беше вкарала поредицата от мисловни предложения.  Да се обади на баба си?!?  Това беше вече прекалено.  Той премина разстоянието до младежа с две бързи крачки, изтръгна таблета от ръцете му и изскочи през затварящите се врати.  Никой във вагона нямаше време да реагира, а и повечето пътници вероятно не бяха забелязали случката.  Хвърляйки поглед назад през стъклото, Георги видя Контрольора коренно променен.  Изправената му стойка беше изчезнала, младежът сякаш се беше смалил с двайсетина сантиметра и се подпираше на вратата на края на вагона, за да не се свлече на земята.  Лицето му изглеждаше бледо, изпито, мършаво, очите му бяха хлътнали и се бяха затворили, а над тях Георги за първи път забеляза потта по челото му и мазната сплъстена коса, сякаш немита от месец.  С отдалечаването на вагона фигурата сякаш се отпусна бавно надолу, после влакът се скри в тунела.

Адреналинът от случилото се започна бавно да отшумява, дишането му се успокояваше, отиваше си шумът в ушите.  Поглеждайки надписа на стената Георги установи, че е подминал спирката си.  Сега беше в другата част на линията, където пътуваше рядко.  Той премина от другата страна на перона и се загледа в тунела, от който трябваше да дойде влакът в обратната посока.  В краката му се чу тупване и нещо се подпря на крака му, карайки го да подскочи.

Дяволският таблет се беше изплъзнал забравен от ръката му.  Той го вдигна и го заразглежда.  За щастие дебелата облицовка го беше предпазила от видима повреда.  Екранът беше напълно черен, по ръба нямаше никакви бутони, издатини или входове за зареждане и пренос на данни.  Вероятно бяха скрити под калъфа, но той не се поддаде на опитите на Георги да го отлепи от ръба на таблета.  Вероятно нещото се зареждаше безконтактно и работеше само с безжична мрежа.  Шарката по ръба продължаваше отзад и се събираше в центъра в знак, подобен на компас с няколко стрелки, който той не беше забелязал във вагона.  Облицовката не беше силиконова, не лепнеше по пръстите, повече приличаше на матов метал.  Въпреки това таблетът беше паднал на земята без да издаде почти никакъв звук и по ръба не се забелязваше мястото на удара.

Влакът пристигна и Георги се качи, продължавайки да оглежда трофея си.  В купето имаше малко хора, явно напливът към центъра бе попреминал.  Докато се оглеждаше наоколо той усети как таблетът извибрира.  Екранът беше светнал и показваше схема на купето.  С точки с различен цвят бяха отбелязани пътниците.  Георги заразглежда внимателно схемата.  Един от пътниците пред него не беше отбелязан.  Той докосна произволно избрана точка и до нея без забавяне се изписа вида и модела на наличните устройства.  Таблетът беше сканирал купето за телефони, електронни четци и всичко останало още с влизането!  Явно липсващият пътник просто не носеше никаква електроника.  Георги усети че се усмихва снизходително.  Малко бяха хората без мобилна връзка и ставаха все по-малко напоследък.  Щяха да изчезнат съвсем скоро, и тогава всички щяха да бъдат отчетени.  Част от съзнанието му се зачуди какво значи „отчетени“, но вниманието му вече се беше насочило към менюто, появило се по ръбовете на екрана.  Беше написано на английски разбира се, той мразеше да работи с побългарена техника.  Нескопосаните преводи само объркваха навиците на човека.

Менюто покриваше всички възможни дейности, които избраният обект можеше да извършва.  Разговори, игри, достъп до документи, работа и забавление – всичко беше систематизирано по вид и цел на действието.  До всяка от опциите имаше число в скоби.  ЦЕНАТА, проблесна мисъл в ума на Георги.  Защо въпросната ЦЕНА беше толкова важна?  Той не знаеше, а и не му пукаше особено.  Това беше просто игра, нали така?  В горният десен ъгъл на екрана се появи число с бледо сини, почти бели букви, фонът около него беше сребрист и изпълнен с красиво извити линии, навяващи спомен за лиани и диви дървета, недокоснати от човешка ръка.  Пред числото стоеше подобният на компас знак от калъфа на таблета, а най голямата му стрелка сочеше нагоре и надясно под ъгъл от около четиридесет и пет градуса.  Георги погледна обратно към предлаганите действия.  Наличният ресурс щеше да стигне за доста от тях.  Той избра произволно едно от тях и преди да вдигне поглед от екрана вече знаеше, че то е изпълнено.  Пътникът, избран от него беше извадил телефона си и си проверяваше пощата.

Изведнъж в горния ляв ъгъл на екрана проблесна ново число.  То беше съвсем малко, няколко пъти по-малко от платената ЦЕНА.  Георги се сепна и погледна пак в другия ъгъл и нещо в него потръпна.  Числото беше намаляло.  Фонът сякаш беше порозовял, линиите изглеждаха различно.  Добре, значи играта беше до изчерпване на ресурса.  А каква беше целта?

Сякаш в отговор на мислите му на екрана се появи таблица с имена.  Бяха изписани на най-различни езици, с най-различни азбуки, повечето разбираеми, други просто поредица от заврънтулки без никакво значение за него.  Пред всяко име стоеше число, обозначаващо постижението му.  Отзад в скоби и с малки цифри се мъдреше друго число.  Платената ЦЕНА, отново се мярна мисълта в главата му.  Защо все се връщаше към това, сякаш колко виртуални точки е изразходил някой имаше значение?  Хората постигнали по-добър резултат с по-малко ресурс очевидно стояха по-нагоре в класацията.  Списъкът се завъртя лудо и спря на име, написано на български.  Неговото име.  Пред него стоеше нищожното му постижение, отзад – ЦЕНАТА, която беше платил.  Той потръпна несъзнателно и отмести поглед.  Името му беше на последно място – под него нямаше никой друг.  Поне това можеше да поправи!  А и в горния край на класацията проблясваше светлина, обещание за нещо повече, нещо по-голямо и по-важно.  Той трябваше да го достигне, да бъде достоен!

Новият Контрольор се впусна диво да дава заповеди на своите подчинени, разучавайки в движение неограничените възможности на менюто на Терминала.  А в горния десен ъгъл ЦЕНАТА, която беше способен да плати, бързо започна да намалява, плавните дървесни линии се изостряха и се превръщаха в успоредните черти на компютърна схема, докато стрелката на подобния на компас знак бавно се накланяше надолу.  Фонът плавно губеше сребристия си ангелски цвят и ставаше ярко, кърваво червен.  Контрольорът още не знаеше, че когато стрелката се обърне отвесно надолу, той щеше да е платил максималната и абсолютна ЦЕНА, и от там пътят беше само Надолу.  Терминалът разбира се беше готов за този момент и с нетърпение очакваше да направи своето еднократно и неотразимо предложение.

Неограничен ресурс за контрол в замяна на една Душа.